Наскоро изгледах един интересен, макар и доста графичен сериал – The Boys, базиран на едноименния комикс. Не го препоръчвам на хората със слаби сърца (и стомаси). Но тези от вас, които си падат по черен хумор, супергерои и карантии със сигурност ще се насладят на това сладко-кисело приключение в собствен сос.

Момчетата
В статията има спойлери, така че ако имате намерение да гледате сериала – вървете. Не е кой знае колко дълъг – 8 епизода са. След това се върнете, де. Статията е интересна.

The Boys хваща идеята за Лигата на справедливостта и я обръща с главата надолу. В предаването има промишлени количества продуктово позициониране!


Героите в сериала са брандове, създадени и поддържани с помощта на маркетинг, социални мрежи и анализи на общественото мнение. Всяко нещо, което тези медийни персонажи правят е предопределено от сценария, който някой друг е написал за тях.

В този свят, супергерой е синоним на полупразноглава звезда, чиято единствена функция е да генерира печалби за компанията, която я спонсорира. Когато корпорацията Vought каже „лети“, те питат „колко високо“.

Сериалът се появи в страшно подходящ момент. Точно докато разсъждавах върху проблемите за доброто, злото и супергероите (благодаря за препоръката!). Но за да разберем еволюцията на тези концепции, трябва първо да видим откъде тръгваме.

Добро, зло и книжки с картинки

Темите за доброто и злото винаги са били основа на комиксите. Един кратък исторически поглед е достатъчен, за да се установи как точно тези идеи са интегрирани в медиума и защо.

През 1938 г., Супермен дебютира на корицата на Action Comics и дава началото на т.нар. „Златна ера“ (1938 – 1955 г.) в комиксите. Това е периодът, в който се раждат някои от най-популярните герои. Батман за пръв път си надява качулката. Капитан Америка се изправя срещу нацистите с щит в ръка. А Шазам (който тогава се подвизава с прозвището Капитан Марвъл) за пръв път… Ъм…

Добре де, не може всички да са герои от воле. И искам само да вметна, че хората в автобуса са мъртви и не ми пука филмът какво казва по въпроса. Но да не се отклонявам.

Сблъсъкът между доброто и злото е в основата на историите, създадени по това време. Все пак става дума за герои и злодеи, така че не е учудващо тези архетипи да бъдат засегнати. В повечето случаи се следват стандартните рамки на тези концепции и рядко се изследват дълбоки морално-етични дилеми.

В същия този период популярни стават и хорър комиксите. Някои от книгите са толкова графични, че създават безпокойство у американското общество. Страхотна възможност за някой да се прочуе.

Този някой, в случая, е психиатърът Фредерик Уертхъм. През 1954 г., Уертхъм публикува книга, в която твърди, че комиксите водят до повишени нива на агресия и престъпно поведение у подрастващите. Понеже е психиатър, хората не подозират, че може би манипулира изследванията си (кой учен би го направил?!). Затова рационалните, интелигентни и образовани американци решават проблема по най-логичния начин – започват да горят комикси.

Изгаряне на комикси
„И така, проблемите с насилието и престрелките бяха разрешени!“ – Никой

Правителството не може директно да цензурира комиксите (понеже не са Северна Корея). Един тип цензура обикновено води до друг, затова се избягват толкова директни мерки. Особено имайки предвид, че много от американците са въоръжени. Вместо това, политиците продължават да наливат масло в огъня, докато издателите сами не се цензурират.

Малко след като работата на Уертхъм разтърсва индустрията, CCA (Comics Code Authority) бива основана. CCA е организация, чиято функция е да регулира съдържанието на комиксите. Така родителите могат да са спокойни, че никой не се опитва да промие мозъка на безценното им отроче (освен те са самите, медиите, обществото, образователните институции…).

Организацията има стриктни правила. Не са закони, но въпреки това трябва да се спазват, ако издателството иска да получи специален печат. Някои от тези правила включват в историите задължително „доброто винаги да побеждава“, а полицаи, съдии и авторитетни, обществени фигури не могат да бъдат представяни в лоша светлина.

Точно след тази стерилизация започва „Сребърната ера“ (1956 – 1970 г.). В продължение на години се пишат плоски истории, в които не може и да става дума за изследване на по-сериозни теми. Целият спектър между доброто и злото се свежда до двете му крайности. Героите са стереотипно добри. Злодеите са стереотипно лоши. Заражда се един своеобразен догматизъм и рядко някой творец изразява свободна мисъл. И ако абсурдните и незрели комикси (има изключения, разбира се) от този период убият някоя друга мозъчна клетка – „прогресът“ има своята цена.

През 70-те и 80-те започва възраждането на някои от героите. Графичните новели набират популярност, а писатели като Алан Мур, Грант Морисън и Франк Милър (когато още ставаше нещо от него) ни дават някои от най-добрите сюжети, разигравали се някога между цветните корици. В този период за пръв път започват да се задават по-сериозно въпроси относно правилно и грешно. Най-сетне навлизаме в нюансите на героизма.

Отвъд доброто, злото и комиксите

През по-голямата част от историята си, комиксите не ни карат да се замисляме „кой е лошият“. То се знае. Лошият е оня със завъртения мустак, който се смее маниакално и се разлива в дълги монолози, вместо просто да убие героя. Но тук-там се появяват истории, които ни подтикват към почесване на главата.

Антигероите са страхотен пример за това. Понякога границата между доброто и злото е толкова тънка, че някои се съмняват в нейното съществуване.

Можем ли да кажем, че Франк Касъл (Наказателят) е герой? От една страна, той никога не наранява и дори пази невинните. От друга, прави това (сцената съдържа насилие; не се препоръчва за хора със слаби сърца):

Мога само да си представя какъв става, като не си е пил кафето.

Някои от хората, които убива са правили много лоши неща. Деянията им достатъчни ли са, за да оправдаят убийството им? И кой може да отсъди това? Истории, в които се крият всички тези слоеве ни карат да се замислим по такъв начин, по какъвто повечето старовремски комикси никога не биха могли.

В сериала, Франк е беглец. Това усложнение не му пречи да поеме закона в свои ръце. Прави го, защото може. Защото въпреки липсата на суперсили (ако можете да повярвате),  той е изключително способен и има много оръжия.  Достатъчна предпоставка ли е малката му оръжейна, за да се превърне в съдия, съдебен заседател и екзекутор?

Кривото огледало на закона

Наказателят е част от Марвълската киновселена. Той живее в свят на богове и магьосници, нанотехнологии, холограми и всемогъщи лилави титани с брадичка като стафида. Изглежда абсурдно да обсъждаме какво тези герои могат и не могат да правят. Какви закони трябва да спазват. От кои организации трябва да се водят. И все пак такива обсъждания има.

Соковското споразумение
„Вие сериозно ли?“

Както може би си спомняте, основният конфликт в Captain America: Civil War бе породен от желанието на ООН да контролира Отмъстителите чрез Соковското споразумение. Това е най-реалистичното събитие в Киновселената на Марвъл – политиците искат да управляват мощта на героите и да ги превърнат в чук на правителството и предмет на бюрокрацията.

Соковското споразумение е симптом. Опит от страна на хората да контролират супергероите. Това сякаш е дълбоко заложен човешки инстинкт. Искаме да контролираме могъществото, независимо дали ще е под формата на енергия, икономика или цялата природа.

Ако отидем малко по-дълбоко в ситуацията, идеята за възможен контрол над героите се разпада. Армията с години се опитва да залови Хълк и всеки неуспех, който претърпяват е по-голям от предишния. Сенатът се опитва да конфискува костюма на Тони (много интересно как ще се опитат да му вземат Марк 50). Опитът е комичен. Правителството ръководи Капитан Америка, но и това не продължава дълго. Дори след като Кап и екипът му стават бегълци, за тях не е нужно да се съобразяват нито със законите. Кой би могъл да каже коя е правилната постъпка в тази ситуация?

Номад
„Не търся прошка. И отдавна не ми е нужно позволение.“

Повечето версии на героите в тези филми стъпват на раменете на десетилетия комиксова история. Като зрители, ние знаем какво се случва зад кулисите. И знаем защо героите тръгват срещу правителството и официалната власт.

Въпреки че официална власт няма какво да направи срещу тях, ние сме спокойни знаейки, че нашите герои ще направят всичко по силите си да постъпят правилно, понеже те са „добрите“. Все още до голяма степен липсват нюансите на спектъра, макар да има наченки на дълбочина.

И все пак действията на героите са в унисон с нашите разбирания. Това спокойствие е донякъде подтикнато от годините идеализъм в комиксите, където доброто винаги побеждава. Какво се случва, ако този идеализъм го няма?

Обратно към The Boys

Деконструкцията на героите в The Boys ни дава една доста по-реалистична представа какво вероятно би се случило, ако супергероите бяха истински.

Образите на герои като Супермен и Капитан Америка са персонификация на идеалите, които искаме да постигнем. Те са най-доброто, което човечеството може да предложи (колкото и иронично да е това в случая на Супермен). Образите им работят добре в комиксите и дори на големия екран, където правилата са сравнително прости. Но какво става, ако ги преместим в по-реалистичната среда на сериала? Превръщат се в криво огледало на нашите собствени несъвършенства.

Homelander (версията на Супермен в сериала) е създаден и отгледан в лаборатория. Което, разбира се го прави пълен психопат. На повърхността е същият идеализиран морален образ, какъвто е Супермен. А всъщност, Homelander е по-близо до Brightburn.

A-Train е зависим от суперстероиди, които му помагат да бъде най-бързия човек на света. Ezekiel е религиозен моралист, когато е пред камерата и… точно обратното, когато камери няма. Translucent е перверзен тип, който използва невидимостта си, за да воайорства. The Deep използва „положението“ си, за да кара жени да бъдат с него. А Queen Maeve е почти безнадеждна циничка, която държи всичко и всички настрана.

И какво става, когато се огледаме в криво огледало?

The Boys
Образът в огледалото става далеч по-непривлекателен.

В страхотна сцена от The Boys, един от главните герои – Бутчър, говори със заместник-директора на ЦРУ Сюзан Рейнър. Бутчър иска веднъж и завинаги да повали Homelander. Зам.-директорката му казва, че се страхува от самоубийствената му мисия, не защото той може да умре, а защото може да доведе до смъртта на милиони хора. По-късно, самият Homelander казва, че повечето хора треперят от страх в негово присъствие.

Тези сцени описват страха, който хората, имали някакъв допир с „героите“ изпитват от тяхното присъствие. Във всеки един момент Homelander може да реши, че той трябва да управлява света и няма никой, който може да го спре.

Homelander
„Някой е поръчал маниакален диктатор?“

В друга сцена, подкрепяща тази идея, Homelander се обръща към Queen Maeve и я пита защо се подчиняват на хората, след като лесно могат да ги смачкат като хлебарки. Мейв отговаря: „Защото ни подписват чековете.“

Това е повтаряща се тема в шоуто – Vought се опитва всячески да забавлява, разсейва и контролира героите. Защото в момента, в който тези нестабилни хора със суперсили осъзнаят на какво са способни, човечеството би имало огромен проблем.

Властта се намира там, където хората вярват, че е. И докато „героите“ вярват, че Vought има контрол над тях, тогава този контрол съществува. Но проблемът с илюзиите е, че често са временни.

По-късно в сериала, за да може героите на Vought да влязат в армията (където са истинските пари), Homelander създава терористи със суперсили. В резултат, правителството е с вързани ръце. Когато всякакви терористични организации разполагат с хора, които могат да изпепелят американските войници с щракване на пръсти, правилата на играта се променят. Вече имат нужда от суперсили в армията.

Хюй и Бутчър

Когато тези супер индивиди започват да упражняват собствена воля, виждаме колко опасни могат да бъдат. Което е нов, доста по-реалистичен поглед върху суперсилите. Поглед, който се отдалечава от традиционните роли на герои и злодеи.

Всички събития в сериала показват нюанси на героите, които не сме виждали досега. Фасадата, която се поддържа на база техния имидж, развитието на техните брандове и политическите игри зад кулисите са един доста освежаващ поглед върху супер индивидите.

Ани и „Момчетата“

Ани
„Обърни се и си тръгни…“

По средата на всички тези машинации и игри на високо ниво е хвърлена Ани, която просто иска да бъде герой. Тя е класически архетип на героиня в свят, където истински герои няма. До голяма степен, тя символизира класическите ни възприятия за герой, но бързо виждаме защо героичните качества, които работят толкова добре във филмите и комиксите, не биха работили в един по-реалистичен свят.

Ани остава единствената нескъсана връзка с класическия героизъм, който отказва да бъде напълно погребан. Тя е непоправим оптимист. Тя представлява всички, които вярват, че положението може да се подобри и правят нещо по въпроса. Като образ, тя е ненамясто в този свят и в резултат придава страхотен контраст.

И сериалът прави всичко възможно да ни покаже, че нейните усилия са без значение. Каквото и да направи Ани, Vought винаги печели. В тази свежарска история, доброто невинаги побеждава.

Накрая, Ани помага на екипът на „Момчетата“, които се предполага, че трябва да са „добрите“ в случая. Слагам думата в кавички, понеже Бутчър и Френчи имат за цел да убиват супер хора. Майчино Мляко се присъединява към тях, като в резултат на това лъже семейството си. Хюй започва като страхлив добряк, който в последствие убива Translucent, манипулира Ани и крие истината от нея. Все пак той е единственият, който запазва някакъв морален компас, но дори в неговия случай не можем да говорим за истински героизъм.

Всички герои в сериала имат своите ярко изразени отрицателни черти. И точно това прави The Boys толкова интересен и свеж сериал, защото никога не се знае какво точно ще се случи.

Заключителни слова

The Boys показва докъде е стигнала еволюцията на комикс историите по отношение на дълбочина и конфликтът добро-зло.  Супергероичният жанр е обърнат с главата надолу по един доста забавен начин. Интересно ми е каква ли ще е следващата крачка. Предполагам ще трябва да почакаме, за да разберем.

Капитан Америка хвърля щита си
Да цитирам и аз Прасето: „Това е всичко, приятели!“