Joker (2019) е най-добрия филм за 2019, както и един от най-силните филми на десетилетието. Абсолютен шедьовър на кинематографията, актьорската игра и представяне на история на големия екран. Брилянтно преплитане на реалност и делюзия, норма и патология, индивид и социум. И всичко това, поднесено без извинения – освежаващо явление в този климат на “политическа коректност”.

Спойлери за жокер


Филмът засяга множество сериозни и релевантни теми – разделение между бедни и богати, психични проблеми, социална отговорност, справедливост и други. Заради тежкия си емоционален заряд не е лесен за гледане, но стойностните съобщения никога не са. Както The Dark Knight (2008), трудно може да се нарече “филм по комикс”, и в резултат би се харесал дори на хората, които не четат комикси и не гледат комикс-филми.

Това е една от онези редки кинопродукции, които ни позволяват да погледнем дълбоко в себе си. Не всеки харесва това, което вижда в метафоричното огледало, но за себе си (и за своите читатели) се постарах да извлека нещо положително от посланието на филма и се надявам до края на статията и вие да го видите. Но пътят към Рая минава през Ада…

Кой разсмива клоуните?

Артър Флек

Joker проследява историята на Артър Флек – изолиран, социално-неадекватен мъж, който живее в абсолютна дупка. Артър работи като клоун, но дори без грима си е обект на подигравки. Амбициите му да стане комедиант са увенчани с колосален неуспех (като бива унижен от своя идол по телевизията). И за капак на всичко – заради мозъчна увреда, страда от псевдобулбарен афект (състояние, което предизвиква внезапни изблици на смях), което често го прави жертва на насилие.

Не е лесно да си различен на място като Готъм. Икономическата ситуация наближава точката на кипене. Хората са недоволни от немотията и безработицата. Правителството изглежда не може да се справи дори с базови проблеми на локално ниво. Корупцията върлува навсякъде. Богатите се подиграват с бедните и в прав текст ги наричат “клоуни”.  Хората са озлобени и търсят някакъв отдушник, лишени от социално приемлив начин, по който да сублимират агресията си. Картинка, която не ни е твърде непозната.

Режисьорът Тод Филипс обрисува света с цветна четка, зад която стоят множество негативни емоционални заряди. Градът е също толкова герой, колкото и персонажите в него.

Красивите кадри не крият тъгата и мизерията, а чрез контраста ги правят по-забележими и значими. Също както гримът на Артър няма за цел да скрие отчаянието му, а да привлече вниманието на зрителя към него.

Удрят артър

Филипс успява да ни накара да симпатизираме със злодея, но също така да се чувстваме неспокойно, знаейки какво ще стане накрая. Тази версия на персонажа е лишена от магнетизма и злокобната аура, която сме свикнали да виждаме на големия екран (а и извън него).

Вместо почти демонична манифестация на хаоса, пред нас застава един неуравновесен индивид. Далеч преди да се превърне в най-големия враг на Батман, животът на Жокера е депресиращ и лишен от смисъл.

Веднъж пленил вниманието ни, Филипс постоянно ни държи на ръба на седалките. Хората спират да говорят, спират да ядат пуканки и със затаен дъх чакат да видят какво ще се случи в следващата сцена. Какъв е смисълът от всичко това и има ли такъв изобщо? И на всеки завой от филма, отговорът се отказва отрицателен, което подтиква Артър още по-навътре в лудостта му.

При цялата тази липса на смисъл, един въпрос не спира да отеква: “Кой разсмива клоуните?”

Никой. На никого не му пука за тях. Нито за Артър. В идеален свят, някой щеше да му помогне. Някой щеше да му подаде ръка и въпреки мозъчните увреждания, с правилно лечение и терапия може би развоят на събитията щеше да бъде друг. Но светът в Joker не е идеален.

В Готъм няма смисъл. Няма надежда. Затова, когато клоун убива трима борсови агенти в метрото, Градът приема този клоун за герой. Той се превръща в символ на борбата за равенство в лицето на безсмислието. Дори играта да няма смисъл, нима не е по-добре да я печелиш, отколкото да я губиш?

От трагедия към комедия

След майсторското представяне на света и обитаващите го персонажи, с болезнено любопитство продължаваме да наблюдаваме как Артър потъва в бездната. Въпреки че филмът има за цел да ни накара да симпатизираме с персонажа (малтретирането, психичните му разстройства, психично-болната му майка), няма опит да се извинят постъпките му.

Joker не е поредната екранизация на типичния път на злодея. Филмът прави задълбочено психологическо проучване на социокултурните феномени, до които води липсата на смисъл. Крачка по крачка, Артър губи и малкото смисъл, който намира в живота си. И точно в този последен момент, когато смисълът изчезва, Артър потъва в бездната и Жокерът идва на бял свят.

Паралелно с неговото спускане по склона на лудостта, виждаме и надигането на анархията в Готъм. Градът е жив организъм, който сякаш реагира на Артър. Повечето жители изпитват сходни емоции и фрустрация като едноименния персонаж.

Липсата на смисъл и надежда често води до нихилизъм. И на този етап сигурно се чудите защо съм кръстил статията “Антидот срещу нихилизма”, след като е очевидно, че призивът на филма е точно към анархия и нихилизъм. Нали?

Антидот срещу нихилизма

Жокерът

Позитивизмът, който извличам от Joker идва точно от неговата безнадеждност и негативизъм, колкото и парадоксално да звучи. Филмът се явява предупреждение, което ни показва какво се случва, когато тръгнем по пътя на безнадеждността.

Безнадеждността е безсмислено страдание. Безсмисленото страдание на жителите на Готъм ги кара да да обърнат масата. Настъпват хаос и разруха.

Добрата новина е, че антидот съществува и той се характеризира с един от любимите ми вдъхновяващи цитати от комикси: „Животът не ни дава смисъл. Ние даваме смисъл на живота.“ Колкото повече разсъждавам по темата, толкова повече ми допада идеята за екзистенциализма. Идеята, че животът няма обективен смисъл на пръв поглед води до отчаяние, но реално е една от най-освобождаващите идеи във философията.

Ако на животът ни е даден някакъв конкретен смисъл, който ние трябва да открием, ние се превръщаме в роби на това предопределение. Цялото човечество бива погълнато от идеята за обективния смисъл. Страданието на съществуването става безсмислено.

Освобождението на екзистенциализма идва от самата му идея – съществуването идва преди смисъла. Първо човек се ражда, след това започва да осмисля живота си. Страданието, под една или друга форма, е неизбежно. Но можем да му придадем смисъл и това променя всичко.

Тази различна перспектива ни дава възможността сами да създадем своя смисъл. Независимо дали ще сме музиканти, актьори, клоуни, писатели, директори или чистачи, всеки един от нас има способността да осмисли живота си. Ние избираме какъв е нашият смисъл.

Разбира се, за някои хора е по-лесно да се отдадат на безсмислието. Те стават нихилисти или хедонисти. “Ако животът няма смисъл, мога поне да си гледам кефа, докато съм тук.” Това е тяхната мантра, но тази мантра е придружена от постоянна ескалация. Механизмите на човешката психика ни тикат все в някаква посока и при липса на смисъл, единственото логично продължение е ескалацията на безсмислието.

За повечето нихилисти, тази празна и лишена от смисъл идеология е просто оправдание. “Защо ми е да правя, каквото и да било, след като нищо няма смисъл?” А и обществото е изпълнено с несправедливост и корупция, така че какъв е смисъла?

Какъв е смисълът? Този въпрос отеква в съзнанието на онези, които търсят отговори. И рано или късно достигат до отговора. След цялото това време, толкова много философи са блъскали глави върху идеята за смисъла на живота. Ако имаше обективен, рационален отговор, вероятно вече щяхме да сме го открили. Дори да има такъв отговор, поне за момента той е непознаваем за нас. А дори не е сигурно, че съществува.

Това, което ни остава, е всеки един от нас да дефинира смисъла за себе си. Изглежда ми като доста по-разумна позиция от алтернативата: “Животът няма смисъл, значи няма за какво да се опитвам да бъда нещо повече.” Но намирането на субективен смисъл също не е лесно.

Човекът в търсене на смисъл

Човекът в търсене на смисъл

“В края на краищата, човек не трябва да пита какъв е смисълът на неговия живот, а да осъзнае, че той е този, към когото въпросът бива отправен.” Това не са мои думи. Това са думи на бащата на логотерапията, психиатърът и невролог Виктор Франкъл. Друга негова мисъл гласи: “Животът не става непоносим заради обстоятелствата, а заради липсата на смисъл и цел.” Запознат с типичния български цинизъм, знам какво вече си мислят някои от вас (ако не са чували за него или не са последвали линка по-горе): “Тоя човечец е психиатър, невролог, западноевропейска средна класа – какво знае той за страданието?” Страхотен въпрос – радвам се, че попитахте!

Причината да говоря за Виктор Франкъл в тази статия е неговата центрирана върху смисъла психотерапия. Но за разлика от много други терапевти, той получава “невероятната” възможност да тества теориите си на практика по време на Втората световна война.

Като много други психиатри и невролози от това време, Франкъл е от еврейски произход. В резултат, бива затворен в Аушвиц, където оцелява до края на войната.

В условията на невъобразима безнадеждност и шансове за оцеляване 1/29, Виктор Франкъл превръща преживяването в най-големия си житейски урок до момента. Това, което го крепи през времето в концлагера, са желанието му да види семейството си отново, както и всичко, на което ще може да научи хората, след като излезе.

Докато е в Аушвиц, той забелязва, че затворниците, загубили смисъла в живота си и волята да продължат, намаляват шансовете си за оцеляване почти до нула. Докато тези, чиито смисъл ги крепи (какъвто и да е той – оказва се различен за всеки човек), имат волята да продължат да се борят за своето оцеляване.

След края на войната, минал през Ада, Франкъл започва да разпространява своето послание. Води хиляди лекции, в които говори за смисъла и как човек трябва да го потърси в живота си. Книгата му “Човекът в търсене на смисъл” е многократен бестселър, вдъхновил поколения читатели от своето първо издание насам.

Това, което научаваме от Joker на пръв поглед изглежда напълно противоположно на работата на Франкъл, но всъщност е точно обратното – работата на Франкъл (и други като него) е антидот срещу липсата на смисъл и отчаянието, до което тази липса води.

Къде да потърсим смисъла?

Отговорът на този въпрос не е лесен и няма как да бъде еднозначен. Всеки сам създава смисъла в собствения си живот. Повечето хора намират разковничето в:

  • Работата;
  • Творчеството;
  • Семейството;
  • Хобитата;
  • Любовта;
  • Религията;
  • Общото благо;
  • Ползата за другите.

Но кой от тези източници на смисъл е “истинският”? Къде се крие есенцията? Това всеки от нас решава за себе си. Няма правилен или грешен отговор. Някак си вътрешно усещаме това, което има смисъл за нас. То ни тегли към себе си.

Общото между всички тези елементи на смисъла е, че ни подтикват да бъдем част от нещо по-голямо от самите себе си. Творчеството на Шекспир е много по-голямо от самият човек, и е обезсмъртено през вековете в резултат на това.

Семейство, любов, общо благо и полза за другите ни карат да бъдем част от едно цяло. Щедростта е едно от най-красивите (и смислени) човешки качества.

Работата е малко по-особен случай. Всеки един от тези елементи може да прерасне в някаква токсична форма, но сякаш с работата вероятността това да стане е много по-голяма. Няма да обяснявам защо – вместо това ви препоръчвам да прочетете страхотната статия “Робство, Работа и Роботи”, където авторът изследва проблема в дълбочина.

Не е необходимо да намираме смисъл само в един от горепосочените източници. Можем да извлечем смисъла от различни такива. Не е нужно само работата или семейството да осмисля живота ни. Както при много други такива въпроси, отговорът често се крие в баланса.

А точно баланс е това, което липсва на Жокерът. Затова нека се постараем да бъдем по-добри и по-балансирани хора. Вече знаем накъде води другия път.

P.S: Щом сте стигнали до тук, явно писането ми е резонирало с вас. Ако това е така, споделете статията с приятели и оставете коментар. Ще се радвам да се заформи дискусия. До следващия път!